Света наоколо започна да се върти. Можех да чуя различна мелодия вглеждайки се в цвета на всяка бутилка. Бяха безброй. Километрични коридори от високи рафтове пълни с различни вина. Не можех да видя края на коридорите. -Заповядайте милейди!- Подаде ми една от чашите. -Какво се случва?- Гласа ми трепереше от изненада. -Поканих те у дома.- Вече беше отпил от чашата си и се изсмя щом го каза. -Хайде съкровище, нека не губим време в излишните ти притеснения. Опитай го.- Махна с ръка към чашата, която държах. Бавно я оставих на масата и отстъпих назад. Исках да се обърна и да бягам, но невидими вериги от шок ме спираха да го направя. -Не си задържана тук. Ако поискаш да си отидеш ще те върна в празния ти живот. За минута настъпи мълчание. -Искам. - Той се изсмя. Отпи от чашата още веднъж. -Добре. Явно те излъгах.  Не разбираш какво виждаш пред себе си.- Коридорите около нас се отдръпнаха и останаха в далечината, а пода под нас започна да се издига докато на края, се оказахме на някакъв огромен балкон, гледащ към безкрайно синьо море.- Давам ти шанс, който не съм давал на никой смъртен преди теб.  -Какво се случва?- И тогава започнах да осъзнавам най-странното нещо. Ако цялата лудост, която ми се случва в момента спре, ще остави дупка, която не бих била способна да запълня.  -Когато си безсмъртен прекрасна приятелко, се сблъскваш с неочаквани проблеми. Животът може да е удивитително, удивително скучен. - Изпи цялата чаша на екс. Усмивката му се разшири и се приближи към мен.- И аз запълвам тази празнота като колекционирам. Всяка бутилка, която видя и още милиони други, които пропусна. Всички те са емоции изпитани от някой, решил да ми ги даде срещу нещо в замяна. не се страхувах от него. Изумявах се от това колко невероятно хладнокръвна бях в този момент. Не знам защо. Навярно не знаех как се изпитва този вид страх. Бях се научила да се страхувам да не се изложа.  Но никой никога не ме научи на самосъхранение.  -Какво искате от мен?- Започнах да е притеснявам, че единственото чувтво, което изпитвах в този момент е смущение от това, че не изпитвам нищо. -Искам да те видя жива. Как надрастваш всички безумни граници на малкия им свят. Какво е най-лошото което можеше да се случи? Хванах чашата с две ръце и я обърнах в устата си. И започнах да оживявам. Света ми се разширяваше с всяка секунда. Всички малки неща, за които се тревожех губеха стойност едно по едно. Цялата реалност бе обгърната от безкраен мир. Нищо което може да се случи не е толкова страшно, защото нищо няма никакво значение. Даден ми е магическия шанс да се наслаждавам и изумявам на тази удивителна вселена и всяка секунда, в която не го правех беше загубена. Вътрешно знаех, че това не съм аз. Но глупавото ми усещане за идентичност нямаше никаква стойност пред красотата. -Благодаря ти .- Щом го казах вече не бях във Винарната. Бях се озовала на същата улица, от която тръгнах, него го нямаше.  Изпитах тъга, че може да не го видя повече. Красиво, прекрасно, магическо чувство! Душата ми танцуваше защото можех да усещам.  *** -Защо се усмихваш?- Попита Мама. -Защото се чувствам чудесно!- Казах с усмивка и подскочих танцувално. -Има ли повод? Изсмях се. -Какво ти става? -Утре няма да спя в нас. -Какво? Къде искаш да спиш?- Мама не реагира по-остро защото беше парализирана от спокойствието с което го казах. -Още не знам, но все ще си намеря какво да правя. Седеше пред мен. -Колко пари ти останаха днес?- Обикновено се стигаше до там когато си търсеха повод да ме тормозят. -Никакви. Мълчеше. -Сега трябва да попиташ за какво ги изхарчих.-Подразних я умишлено. Колкото по-бързо се разразеше конфликта, толкова по-бързо щеше да свърши. -НА КАКВА МИ СЕ ПРАВИШ, БЕ ЛИГЛО!?- Реагира веднага. Усмихнах се на пресметливостта си. Взех стол, седнах до нея и я хванах за ръката. -Спокойно! Нищо лошо не се е случило.-Беше парализирана . Мълчеше и ме гледаше с широко отворени очи. Защо бях чакала чак досега, за да я провокирам? Беше толкова забавно.-Казах ти по рано, за да не се притесняваш толкова. -Трябваш ми вкъщи утре. Не може да ходиш никъде. -Не се изнервяй.- Вдигнах ръце и се усмихнах невинно.- Но не съм искала разрешение. -Ще звънна на баща ти!- Стана, за да вземе телефона, но аз и го подадох преди да го стигне. -Между другото, попитай го дали може да вземе ягоди на идване. Ядат ми се ягоди. -Кога си идваш?- Мърдах си устните в думата "ЯГОДИ" пред нея. За да не забрави да му каже.- Лили иска да спи някъде, не знае мястото.- Гледаше ме злорадо. Явно се очакваше да се уплаша. -Не му каза за ягодите. *** Когато тате дойде и ми забрани, аз се съгласих. Не изпитвах нужда от конфликт с тях. Ако се бунтуваш срещу правило му даваш нова сила. Единствения начин да победиш неписан закон е да игнорираш съществуването му.      -Здравей. Неспасяемо влюбена съм в теб.-Започна да се смее.- Не се шегувам. Имам изключителна нужда да има повече теб в живота ми. -Знаеш ли как се казвам. -Не искам да научавам за лексикалните предпочитания на родителите ти. Искам да опознавам теб. И искам да започнем възможно най-бързо. Мълчеше. Виждах в очите, му че иска да каже нещо интересно, но не знаеше как да реагира. -Избягай от трети час днес и ела да правиш изобретателни неща с мен.  -Ти си от Б клас нали? -След трети час! На детската площадка!- Посочих го с пръст, а той кимна със странна гримаса на лицето си. Не мисля, че беше особено очарован. Сладолед. Ужасно много ми се ядеше сладолед. Езика ми тацуваше при мисълта за заледен шоколад. Всеки малък детайл наоколо криеше толкова магия и толкова възможности. Усещах, че колкото и прекрасно да е нещо най-красивото не е това което виждаш сега. Най-красивото е всичко което можеш да направиш с него. Светът е толкова ограничен, колкото му кажеш да е.  Всичко пред очите ти- това си ти. Можеш да изпиташ всяка тръпка стига да го пожелаеш. Единственото което може да те спре са бариерите, които сам си слагаш.   *** -Искаш ли да спиш у нас довечера?- Започнах да осъзнавам, че изглеждам привлекателно и че единственото което ми затваряше толкова врати беше малодушието ми.